До връх Боровско градище - 1280 м
Надморската висичина на връх Боровско градище е 1280 м. На пръв поглед никак не е висок, но като стръмнина на склона беше доста изкушаващ като предизвикателство. Гледките към различни села, природни забележителности и върхове, които той обещаваще от южната, северната и западната страна определено разпалваше въображението ни.
И така на 26.12.13, точно след празниците, 8 човека тръгнахме да изкачваме този родопски красавец. Оставихме колите на шосето за Лъки, точно до хвостохранилището, или както хората го наричат "Утайника". Търсихме начин да преминем от другия бряг на реката, защото иначе би било немислимо качването му по този южен склон. По принцип достъп до хвостохранилището няма, защото е забранен. Табела в началото на спускащ се надолу черен път ни показа това. Само че ако искахме да се изкачим, трябваше да пренебрегнем забраната. Така и направихме. Добре, че имаше човек там, който ни обясни от къде да пребродим, за да стигнем до една стара и вече порутена постройка, точно в подножието на върха, от където се тръгвало за нагоре. Най-страхотната новина в случая беше, че имало пътека до върха. Не съм очаквал, че за тази чука ще има каквато и да била, макар и малка пътека.
Вместо малка, пътеката си беше доста сносна, макар и неизползвана. Шумата по нея на моменти достигаше до педя. След доста стръмно изкачване, излязохме на малка скалиста площадка, на която направихме първите си снимки. От това, което видяхме тук, макар и на около 600 метра надморска височина, разбрахме, че ни очаква нещо страхотно горе. Продължихме по стръмния склон и след около 20 мин. излязохме на една много хубава полянка, която кръстихме "Еленовата поляна". Това бе заради множеството изпражнения от скални кози и сърни. Явно това място е харесвано за припек от тези диви животни. Тук имаше и почти срутена каменна постройка. Насладихме се на последните слънчеви лъчи, понеже от юг идваха тъмни дъждовни облаци и продължихме нагоре.
След около още 20 минути излязохме на един скален ръб от дясно на който видяхме отвор на пещера, а пътеката стигаше до нея и продължаваше своите криволици нагоре. С интерес влязохме вътре, но се оказа, че е не по-дълбока от 10-12 метра. По всичко личеше, че е място за подслон на различни диви животни, както се усещаше от тежката миризма, изпражненията по земята, както и от многото следи от пръстта. Направихме поредната снимка за спомен и продължихме по пътеката, която вече завиваше наляво, а не както досега право нагоре.
От тук започнаха кофти пасажите към върха. Скални масиви, сипеи, където пътеката се губеше. Добре, че бяхме пуснали да записваме тракове на GPS-те, за да може да имаме някакъв ориентир за слизане. Доста гаден участък, но след половин час и той бе превзет.
От там до върха са около 500 м., които изцяло преминават по едно малко било, което се намира сред дъбова (странно за Родопите) гора. В дясно се вижда съвсем близо (може би на около 2 км) село Борово. Вече всички бяхме каталясали и групата реши някои да останат да хапнат, други да се качим първо до горе и после да обядваме. Разтоварихме се и продължихме. След около 100 метра пред нас се показа скалистият връх.
Няма думи, с които да се опише красотата на това място. Град Лъки се виждаше пред нас съвсем мъничък. Непревземаемият "Станчов камък" тежко стоеше, чакайки смелчаци да се качат на гордата му снага. Село Югово китно се бе сгушило в пазвата на Родопа, огрявано от последните слънчеви лъчи на студения декемврийски ден. Високите върхове на Преспанския дял бяха забулени в гъста мъгла. Така видяхме Планината в този миг...
Започна да вали и трябваше да слизаме максимално бързо. Слязохме, то взе че спря. Другите се бяха нахранили и се качиха до горе, а ние хапнахме през това време.
Слизането беше доста бавно, защото сипеите бяха наистина тежко препятствие. На такива места трябва да се внимава много, защото едно подхлъзване може да ви постави в много неприятна, дори опасна позиция. Слава Богу, всичко мина гладко, макар и с няколко обърквания от маршрута на идване, но както вече казах, благодарение на траковете имахме сигурен ориентир. До колите бяхме след два часа, направихме една последна обща снимка за спомен и отидохме до Лъки да пием по една бира с пържени картофи :)
GPS Тракове